Навсякъде

поглеждам в локвите лицето си,
разкъсано на хиляди парчета
от падащият хладен дъжд;
превръщам се във пъзел
разхвърлян насред улицата,
там където обущата потропват
и отнасят частите от мен самия
далеч отвъд пространството
сред сиви грозни блокове
в отдалечените квартали
после капките пренасят се
и озовавам се във нечие
антре, хол, кухня или стая;
и вглеждам се във хората,
които надали ще знаят,
за моето присъствие;
а после виждам себе си
как готви, пере, спи или се люби;
а отражението в локвата
бавно се разстила на хиляди
отнесени частици там някъде
в пространството където съм
навсякъде...