Когато героят си отиде тихо

Щорите бяха дръпнати, защото блестящото слънце дразнеше очите му. Той лежеше в старото си легло под прозореца и примижваше, криейки се от случайните лъчи, които преминаваха през пролуките между щорите и от време на време огряваха сбръчканото му лице. Понякога се усмихваше, а понякога нервно стискаше зъби, ядосан на слънцето. Почти за нищо не мислеше, само от време на време, откъслячни спомени преминаваха през главата му. Опитваше се да си спомни някои конкретни събития от миналото, но сякаш същината му се губеше. Всичко бяха само фрагменти. Булчинската рокля на жена му, свещите в спалнята, стъпалата в коридора, измържавялата стара котка, сергията за зеленчуци близо до къщата. Опитваше се да си спомни за военната си униформа, която продължаваше да виси закачена и увита в найлон, някъде в гардероба, проядена от молци, въпреки усилията на жена му да предотврати това. Протегна ръце към гардероба и рязка болка в гърба и раменете го прониза целия. Продължи да стои с протегната си ръка още няколко секунди, докато болката опъваше всички малки нерви из тялото му и накрая ръката му рухна изтощена отстрани на леглото. Той въздъхна някак си облекчено, докато болката бавно отшумяваше и остави тялото му в предишното си изтощено положение лежащо по гръб върху матрака. Старият полковник знаеше, че униформата му е някъде там, скрита в дъното на гардероба, необличана от десетки години. Спомни си за славните маршове по време на войната, лъскавите пагони и погледите на тълпата; вперени очи в преминаващият отряд през града. Спомни си трополенето на стотици ботуши в марш, тътен толкова силен, че ако човек се заслушаше щеше да си помисли, че всичко това са гърмежи преценени до отмерена часовникова точност. Спомни си....букетите цветя, които летяха към преминаващия батальон. Предалите се фашисти бяха наблъскани в бронирани камиони и гледаха уплашено първо към тълпата, после към маршируващите войници пред и зад камионите с пленници. Нададоха се гневни викове, които прерастнаха в бурно аполодиране на освободителната войска, която гордо и отмерено преминаваше през главната улица на дотогава безизвестния град, някъде във вътрешността на страната. Малък и съвсем незначителен град. Но на този ден преди 60 години полковникът беше още млад войник. Тогава той усещаше света върху плещите си, беше герой, светът беше негов.

Точно 60 години по-късно той лежеше върху старото си легло, съвсем неспособен да се вдигне, нито да се премести. Беше облечен в чиста пижама, покрит с няколко завивки, въпреки горещото пладне. Не беше ял от два дни. Жена му, която въпреки, неговите откази да се храни, през час се опитваше да вкара някава каша в устата му, която той упорито плюеше и после извърташе глава настрани. Сега, много години след славните моменти на млад войник, полковникът лешеже неспособен да се справи със завивките, а лъжицата беше най-големият му враг. Жена му или стоеше до него в стаята и гледаше премижващото му лице ту унесено в дрямка, ту борещо се със слънчевите лъчи, или друга голяма част от времето си прекарваеш в кухнята, готвейки всевъзможни яхнии и каши, които той така или иначе щеше да изплюе. От време на време вадеше неговият стар костюм и го закачаше за рамката на вратата и прецизно го изчистваше от стърчащите косъмчета с една четка. И двамата знаеха, че следващият път, когато той щеше да облече този костюм, щеше да бъде в дървен ковчег. И въпреки това, бабата нежно изглаждаше костюма, с насълзени очи от спомени, когато тя го посрещаше всяка вечер в къщата, където той се връщаше от военната академия, след дълъг ден преподаване. Това бяха 20 години след онова пладне изпълнено с величие. Младият войник беше станал полковник. Полковникът грижливо беше заменил бляскавата униформа с модерен за времето си костюм, който макар и сега да изглеждаше грозно и ръбовато, велуреното сако носеше в себе си едно особено усещане за гордост.

Двамата сина на полковника живееха далеч от малкия град, в столицата. И двамата работеха в стъклени и стоманено-бетонни офиси, които лятото, макар и претъпкани с климатици се нажежаваха като готварска печка. Рядко се сещаха за родителите си. Обикновено и двамата звъняха всяка неделя, някак си по навик. Разменяха с майка си по няколко думи, питаха „Как е татко?” Старата жена се усмихваше и отговаряше, че баща им е добре, лежи както обикновено и си почива. С това и приключваха неделните разговори. После всеки се връщаше обратно към ежедневието си. Синовете вече имаха деца. Децата бяха порастнали и те се бяха изгубили някъде из многото пътища и градеове по света.

Но в малкия град, нещата си седяха същите, както преди много години. Малките магазинчета бяха заменени със супермаркети, но града сякаш не се беше променил особено. Улиците бяха същите, къщите и те. Някои от тях бяха изчезнали, заменени с по-нови и модерни сгради, но ароматът на мити улици и черешови дървета беше останал и доста често оставаше у старият полковник едно прекрасно усещане за изпълнен с живот свят, където той макар и прикован за леглото вдишваше тежко лятното ухание на въздуха сутрин, няколко часа преди слънцето да се беше качило по-нагоре в небето и усмивката се беше превърнала в намръщена физиономия, псуваща по жежките слънчеви лъчи осветяващи леглото.

Понякога спеше до късно след будуване цяла нощ, понякога се събуждаше преди слънцето да изгрее. За полковника това нямаше никакво значение, отдавна беше забравил кой ден от седмицата е, някак си не го и интересуваше. Нито и часовикът. Очите му бяха толкова отмаляли, и ръцете толкова слаби, че беше невъзможно нито да чете, нито да гледа телевизия. Понякога слушаше радио, но това бързо го приспиваше. В повечето време, когато не спеше, той си мислеше, втренчен в тапетите срещу него или в старите дървени щори на прозореца над леглото. Там нямаше нищо, но с часове, той можеше да гледа унесен и да се опитва да си спомни славните младини.

Някои дни той плачеше. Плачеше, когато жена му беше в кухнята. Искаше да тича в полето със синовете си, искаше да ги води на сладкарница. Тези времена бяха отдавна отминали. Той плачеше и с треперещи ръце бършеше очите си и после заспиваше, а като се събуждаше пак се втренчваше в щорите и се опитваше да си спомни какво се беше случило, преди да е бил заспал. Никога не си спомняше, че е плакал.

От него стърчаха всевъзможни тръбички, които хранеха организма му с лекарства. Беше увит в памперси. Бабата го бръснеше през ден, като от време на време, оставаше леки дразкотини по сбръчканото му лице. Това не се харесваше на полковника. Веднъж й се беше разкрещял и се беше опитал да се обръсне сам, но треперещите му ръце уплашиха жена му, която изтръгна бръснача от ръцете му и довърши бръсненето още по-старателно дори и от преди.

Не беше валяло от месеци. Малкото градче се беше изпразнило. Улиците бяха пусти. Някаква монотонна мелодия пръщеше по радиото. Бабата беше в кухнята и готвеше леща. Старецът лежеше по гръб, тъкмо събудил се, се опитваше да махне завивките, под които се беше изпотил. Щорите бяха спуснати, но въпреки всичко упоритото слънце огряваше отчасти леглото. Полковника се опита да се надигне, но остра болка прониза таза му. Той продължи да се опитва да се изправи, почти успя да седне на леглото , но в последния момент се хлъзна надолу и се върна в изходна позиция. Това го изтощи ужасно много. След това спа цял ден.

Валеше. Валеше като из ведро. Беше позахладняло, усещаше се идването на есента. На полковника му беше писнало от жегите и този прохладен ден го зарадва. Прозореца от много седмици насам беше отворен за пръв път и се чуваше ромоленето на дъжда от другата му страна. От време на време някоя заблудена капка, рикуширала в перваза на прозореца се шмугваше вътре и съвсем неуловимо намокряше завивката на старият полковник. Това го забавляваше ужасно много. От цели седмици единственото му забавление беше да гледа старият изпокъсан тапет. Бабата дойде от кухнята и затвори прозореца, за да не настине мъжа й. А пък той заспа, понеже нямаше какво друго да прави.

Искаше да умре. Беше му писнало да лежи без да мърда. Не искаше повече да си спомня своите младини. Не искаше да си спомня раждането на внуците, не искаше да си спомня победния марш като млад пехотинец. Искаше да умре тихо, без никой да разбере, просто да изчезне, ей така. Да остави леглото празно, да се изпари. Опита се да се надигне, опита се да отскубне тръбичките от тялото си, но нямаше сила да ги достигне. Строполи се шумно обратно в леглото и заплака.

Четвърти ден вали. Полковника беше много зле. Имаше треска, целият се беше изпотил и бръщолевеше нещо, което много наподобяваше малко дете цитиращо стихотоворение. Бабата се беше притеснила и обадила на синовете си. Единият от тях сега пътуваше натам. Другият беше в чужбина и старата жена не успя да се свърже с него. Беше дошъл и градския доктор. Просто седеше и нищо не казваше. Нямаше какво. Бабата беше стиснала ръката на мъжа си и се молеше наум. И тя не знаеше защо. От тръбичките продължаваше да се влива течност във вените на стареца, също толкова монотонно, колкото и преди. Изведнъж неговото бръщолевене спря и замлъкна за няколко секунди. Доктора приближи апаратчето си до сърцето му и се заслуша. То продължаваше да тупти, макар и леко забавено. После стареца рязко се сепна, като че ли се събуди, изплувайки от кошмар. Изправи се целият, почти седна, дишаше тежко. Огледа се объркан, изгелждаше сякаш не знае къде е,после бавно сед отпусна и заспа.

След два дни почина. Просто така, без звук. В съня си. Облякоха го във велурения му костюм. В ковчега сложиха и военната му униформа. Той така беше казал на бабата в деня, в който беше паднал на легло. Нямаше маршове, нямаше войници, нямаше оркестър. Не валеше, но беше кално. Гробищата бяха пусти, с изключение на двамата чакащи да свърши опелото гробари. Бързаха да закопаят стареца и да си ходят вкъщи при жените и децата си. Единия от тях си подсвиркваше, другия свиваше цигара, подпряни на едно дърво, десетина метра встрани от прясно изкопания гроб. Имаше не повече от десетина човека на погребението. Освен роднините имаше и двама изключително стари негови съратници от пехотата едно време. Бяха с униформите си, окичени с медали. И двамата се подпираха на бастуни. Бабата гледаше мълчаливо. Не плачеше, беше с епримирила,а тъгата се криеше дълбоко в очите и. Единия от двамата страци пророни сълза. Другия отдаваше чест с едната ръка, а с другата държеше треперейки бастуна си. После всички си тръгнаха. Останаха само бабата и двамата старци. Седнаха мълчаливо в страни от гроба, докато двамата гробари хвърляха лопати с пръст. След няколко минути единият старец каза: „Бог да го прости, беше добър другар и храбър войник”. Бабата добави : „И добър съпруг”. Постояха още малко и си тръгнаха.

Всичко продължи със същата монотонност, както преди. Само леглото стоеше празно, Нямаше нито тяло, нито завивки, които слънцето да огрява. Щорите бяха вдигнати високо и цялата стая беше облята от светлина. Бабата беше в кухнята. Готвеше за двама. Понякога не можеше да осъзнае, че него го няма. Спомняше си, чак когато влезеше в стаята, след това очите и се насълзяваха, после сядаше на неговото легло и тихичко ридаеше. След няколко минутки се сещаше за яденето на котлона и се връщаше в кухнята, забърсвайки с ръкав сълзите.

Гардероба беше останал почти празен. Молците продължаваха да гризат останалите дрехи. Бабата беше забравила да сложи препарат.

След седмица-две дойде есента. Не спря да вали цял сезон. Само калните стъпки от бабата ограждаха паметната плоча на празните гробища. Това и споменът беше останал, който се криеше някъде из олющените тапети и между дървените щори.

Зимата и тя щеше да дойде.