Роза

Имало едно време. Някога, отдавна, едно царство. Не било то нищо особено: една долинка с няколко рекички, няколко хълма, заобиколени от гъсти и непроходими гори. Приказка като всяка друга. Подданиците на това малко царство били добри хора, отглеждали лъчите на слънцето, сеели лунна светлина и капки роса. Те си нямали цар, нямали си царица, нито велик магьосник, но пък си имали една млада прицеса на осемнадесет лета. Тя имала ярка оранжева коса и тъмни зелени очи. Често обичала да лети с вятъра и да си говори с облаците. Принцесата била гордостта и най-голямата хубост в това царство. Тя живеела в скромна къщурка, както всички останали, с градина от ябълкови дървета и рози. Гласът и се чувал надалеч, а усмивката и озарявала ранното утро с блясък и шепот. Но девойката не била част от царството. Идвала от друга, далечна страна, отвъд дълбоките морета и високите планини. От място, което било прогнило от омраза, къщи, заградени с бодливи плетове и високи зидове, ограждащи олющените дворци и тъмни доби. Тя никога не говорела за това място, но нейния царски произход си личал и затова кротките земеделци решили да я оставят да бъде принцеса и в тяхното царство без цар. Често докато си пеела на глас в думите й имало странна тъга и капки сълзи обгаряли меката трева. И въпреки нейната блестяща усмивка, добрите люде около нея знаели, че нещо я тревожи. Но те никога не били виждали света отвъд тяхната малка горичка, никога не били плували отвъд крайните мостове на тяхното царство. Те събирали плодовете на слънцето и луната, даровете от природата. За тях тъгата била много рядко чувство, а светът отвъд – друга вселена. Той бил тъмен, мрачен, с небе осеяно от облаци и гръмотевици, които понякога разтрисали дори прозорците на малките им къщурки.

- Блестяща принцесо, какво има отвъд нашата гора?
- Нищо, само пясък и облаци.
- Ами трева и роса, дървета и хора?
- Някога, когато бях малка, баба ми разправяше, че преди е имало поляни, много отдавна, но сега пепелта ги е отнесла със себе си надалеч и хората там ходят с качулки да се пазят от горещия вятър.
- Защо не ги поканим в нашето малко царство, да се полюбуват на росата и да събират с нас слънчевите лъчи?
- Глупаче. Те искаха така да бъде, това е техния свят.
- Но, принцесо, с какво се занимават хората там?
- Не знам, никога не съм. Рисуват стъпки в прахта.

И така малката принцеса никога не казвала на хората от приказното царство какво точно има отвъд. И един ден просто изчезнала. Добрите хора я търсели навсякъде, помислили си, че това е една от поредните й игри, но този път тя отнесла усмивката си надалеч от росата. Нейните оранжеви къдрици вече не се веели от полъха на ветреца, а меките й зелените очи, спрели да отразяват слънчевите лъчи, мекия й глас замлъкнал и тропота на боси крака заглъхнал. Принцесата си била тръгнала от Слънчевото царство. Един млад, влюбен в нея момък решил да я търси извън царството. Всички се опитали да го спрат да ходи в тъмната неизвестност, но той обичал принцеста. Всяка една негова сълза изгаряла тревата, а плачът му обръщал вятъра. Любовта е сляпа и никой не успял да го спре да отиде там, в сумрака, където само шумуленето на пепелта се чува.
И така, младия момък се запътил отвъд горичката и хълмовете на царството си. Дни без хляб и вода той се скитал в безкрайните полета от пепел, където слънцето било скрито, а облаците тъмни, надвиснали над земята като планини от тъга и страх, готови да се сгромолясат върху нажежената земна плът. Изгорялата почва била набръчкана и напукана, а под нея се чували крясъци и плач. Но това не уплашило влюбения герой и той продължавал да се скита в нищото. Докато босите му пети не почнали да кървят и прахта да полепва по отворените му рани, докато очите му не залепнали за клепачите, а пепелта обгаряла зениците, докато момъка не ослепял. Тогава той легнал върху горещата земя и продължил да пълзи напосоки. След дълги мъки и скитане той усетил лек мирис на роза и роса. Зачудил се къде ли е попаднал, може би заради слепотата си се е върнал пак в Слънчевото царство. Но уви, земята продължавала да бъде нажежена, а въдуха – зловещ. А миризмата на роза се засилила, докато момъка просто не се убол на една от иглите й. Тя била израстла точно там, посред напуканата земя. Мека, хладна роза. Когато слепия момък се навел да пие от росата по нейните цветове, отдалеч се чул глас:

- Кой си ти и какво искаш?
- Розата, нека пия от росата.
- Глупак си ти, слепи ми момко.
- Но розата е дар от небесата, аз имам...
- Имаш какво? Нали не мислиш, че розата е тук заради теб, за да оближеш аромата й?
- Аз просто съм жаден пък и не знаех, че одвъд има рози.
- Хахаха, отвъд? Откъде идваш?
- От Слънчевото царство, от другата страна на гората и планините.
- Тук няма гори и планини, тук вече няма реки, отдавна, само пепел, не ти ли харесва?
- Боли ме от нея.
- Разбира се, че те боли, всеки го боли, но това не е от пепелта, млади момко.
- А какво е тогава?
- Блажени са невежите. Търсиш принцесата нали?
- Да, знаеш ли къде е?
- Рядко минава оттук, тук няма нищо за нея, прахта не я интересува.
- Как да я намеря?
- Ако толкова искаш да я намериш, занеси й роза, сигурно ще я хареса.
- Ами твоята роза, ще ми я дадеш ли?
- Разбира се, че моята роза, тук няма други рози, но в замяна искам езика ти, да не можеш да вкусваш и носа ти, да не можеш да помирисваш.
- Но защо, за какво са ти?
- Аз ще ти дам моите, искам просто още веднъж да усетя какво беше едно време.
- Нима не можеш да чувстваш?
- Жалко нали, много отдавна ги размених за една роза, която посадих тук. Чаках принцесата, но тя така и не дойде.
- Значи и ти я търсиш?
- Всички я търсим, но рано или късно тя сама идва.
- Аз я обичам, както небето обича слънцето.
- Пести си силите, момко. Тук няма слънце.

И така момъкът разменил обонянието си за розата и продължил напред. Цветето вече не било така омайно и прекрасно. Единственото, което имало били бодли. Влюбеният младеж продължил да се скита в жарките полета с роза в ръка, но принцесата така и не се появявала. Минали дни, месеци, години, но единственото, което той напипвал била горещата земя, нито усещал през ноздрите си дима, нито вкусвал прахта. Времето спряло да съществува, имало само безкрайно пространство. Росата, слънчевите лъчи и ябълковите дървета били един безкрайно далечен спомен. Спомен, който крепял момъка жив. Най-накрая той решил да посади розата в пепелта и да чака принцесата, силите му се били изчерпали. И така той, чакал облегнат на мръсната земя, целия в дрипи, без очи и обоняние. Само мисълта за девойката с оранжевите коси.
Накрая като насън тя се появила от нищото. С нейния шепот разбудила момъка, с нейните песни му върнала любовта.

- Принцесо, търсих те навсякъде, а чак сега те намирам.
- Защо ме търсиш, бледи момко?
- Не помниш ли, ти беше нашата принцеса, нашето слънце, после изчезна. Но любовта ми те намери.
- По труден път си тръгнал. Рядко ме сравняват със слънцето. Носиш ми и роза. Предал си душата си, за да ме намериш?
- Отдадох всичко, което имах, само за да докосна оранжевите ти коси още веднъж, меките ти пръсти и нежна кожа. Върни се с мен.
- Ти не разбираш, не мога. Това място ми принадлежи, аз съм отговорна за него.
- За тъмните облаци и жарката земя?
- От цветята - прах, от тревата – пепел. Не знаеше ли, никога не си, нали? Аз съм Смъртта.
- Никога не знаех как се казваш, никога не споменаваше името си в песните си.
- Смъртта ти е непонятна, виждам, млади момко. А сълзите отдавна са изгорили очите ти. Но ти си дошъл при мен. Труден път си извървял, затова ще те оставя, заедно с розата.
- Даде ми я един човек, каза, че и той те е търсил, но ти не си дошла.
- Бледи момко, любовта те заслепява. Ела с мен

Принцеста го повела със себе си надалеч с вятъра, зад тъмните облаци и далеч от напуканата земя. Отвела го на една поляна, цялата осеяна с рози. После му върнала обонянието и зрението. Това, което момъка зърнал била ливада, засеяна с рози в лехи, хиляди лехи, които се ширили накъдето очи ти видят. Слънцето греело, тревата била мека и хладна, осеяна с капки роса.

- Къде сме?- запитал момъка.
- Там където розите цъфтят, в Слънчевото царство.
- Но къде са всички, къде са къщурките, ябълковите дървета и хорските усмивки?
- Превърнаха се в рози, рано или късно, всичко се превръща в роза.
- Дори и аз? –продължил с въпросите си младежа.
- Ти държиш своята роза в ръце, сега остава само да я засадиш –казала принцесата и посочила едно празно място в лехата срещу момъка.
- Но тя не е моя, даде ми я един човек, аз вече ти казах.
- Не ти забрави, че той я размени за всичко, което притежавапе, за душата ти. Сега в тази роза, това си ти.
- Но любовта ми към теб остана.
- Нея той не може да ти я отнеме – продължила Смъртта, този човек, това беше ти, твоята изгубена същност в полетата от скръб. Ти предаде душата си, но не й любовта. Дълго време си скитал и си дишал от отровната пепел, забравил си, че сам отдаде душата си. Донесе ми роза и аз в замяна те върнах отново в Слънчевото царство.
- След като я посадя, може ли за последен път да докосна косите ти и да целуна устните ти?
- Разбира се. –казала принцесата с нежен глас като птича песен, докато оранжевите и къдрици се веели от вятъра, а бялата й роба се поклащала около снежното й тяло, -Наслаждавай се на всяка глътка въздух, тук той е така прекрасен, млади момко.

После принцесата отнесла живота на момъка със себе си, превърнала го в прах, сред полетата от прах, а следите от прахта изчезнали, носени от вятъра, превърнали се в нестихващи вихрушки, които се въртели сред нажежените пукнатини. А някъде далеч оттам, отвъд горите и планините, в Слънчевото царство една роза цъфтяла сред други и нейната влюбена усмивка разкрасявала червените и наситени цветове, обагрени в роса.
Един ден малка детска ръка откъснала розата и припкаво малко хлапе я занесло на майка си.

- Мамо, мамо, виж какво е пораснало на гроба на батко, роза. Не е ли красива?
- Брат ти винаги е обичал рози, те бяха любимото му цвете.
- А той къде е сега? –запитало любопитното дете.
- На едно по-добро място, в Слънчевото царство.
- Защо не е с нас? Защо отказа да си играе с мен? –натъжено продължило детето.
- Заради една принцеса, мило, заради една принцеса, сега бягай си играй с другите деца, че говоря по телефона,.... -Ало, докторе, сигурен ли сте, че не е вродено, не искам втория ми син да мине по същия път.....Да, знам, самоубийство беше....