Позволено ми е да мечтая

Заспивах, приспан от ръмящия дъжд по прозореца на стаята ми, с чаша кафе до клавиатурата, леко поизстинало, без захар. Един следобед, притихнал в тишината на скучното ежедневие, бавно разстилащ се по стените и тапетите, вкарващ горчива нотка отчаяние в картините, окачени по стените. Тракането на клавишите, лекото подсмърчане, бавно стопяваха тишината, царяща около мен. Един трактат на безмълвието и мисълта, рисуващ букви по пожълтелия монитор, бавно, прекалено бавно дори за замечтаната ми мисъл. Мислех си за някой, някъде, знам ли, може би просто една цигара, докато не се закашлям от горчивия дим, навлизащ в дробовете ми. Да, някой беше, някъде, а аз си седя в притихналата стая и просто тракам по клавиатурата, опитвайки се да убия скуката някак си. А може би просто си мислех за хората, с които общувам, за хората, които виждам по улиците, за хората, които не познавам, за хората, които обичам. Отпивам глътка от кафето, отпечатвайки за миг лицето си върху гладката черна повърхност на течността, съживявам се за миг, а после кофеина се разстила из тялото ми и отстъпва място на предишната улегналост и тишина. Замислям си каква ли е идеята, с която почвам да пиша това, какво ли е посланието към читателя или най-вече към мен самия? Ами ако няма посляние, ако няма идея, ако е проста последователност от букви? Защо ли пишат хората, изразяват позиция, прекланят се някому, казват, каквото им е на сърцето? А после забравят какво са написали и оставят настрана овехтелите страници и папки. Може би и аз ще направя същото, ще кажа, каквото си мисля, ще кажа, каквото ми е отвътре, а после ще забравя, допивайки последните глътки от кафето. Дъждът продължава да ръми по стъклото, а позабързани хора с чадъри прелитат под прозореца, стъпват в локвите и заличават калните отражения на сградите около тях, образувайки вълнички по повърхността, а после образите се завръщат, удряни от капките, по-заспали и от преди. Явно просто имам нуждата да споделя, нуждата да напиша нещо, което дори след време ще остане забравено и затрито. Иска ми се да запечатам всички моменти, които някога съм преживявал, да ги запазя на лента, която ще показвам един ден на хората около мен, ще посочвам себе си и ще казвам, какъв съм бил преди, усмихвайки се небрежно. А може би просто няма какво да запечатам. Няма нещо по-тъжно от една полупразна лента, с няколко безлични, скучни снимки, направени ей така, колкото да има. Снимки като тази, която правя в момента. А повечето снимки са такива. На усмихнати хора, гледащи право в обектива, замислени хора, гледайки настрани или просто хълмове, горички или морски вълни. Но не това е важното, няма значение какво снимаш, има значение какво ти искаш то да бъде, докато натискаш копчето над фотообектива. Същото е и с писането. Каквото и да пишеш, ако не вложиш цялата си душа в листа, той си остава запълнен само и единствено с последователност от букви, която повечето хора нямат нерви да дочетат. Защото има разлика между творец и писател, между артист и шут, между хора и личности. Има нещо, което разграничава отделните степени, а това е именно любовта към това, което правим. Когато любовта се превърне в задължение тя просто изчезва, оставяйки място на безличните думи и приказки. И един ден стрелките на часовника просто спират и тракането на клавишите или шумуленето на листа заглъхва, оставяйки място на веселите шоу програми и шумните разговори. Тогава картините се превръщат в скици. Същите тези скици, които сме ние хората, опитвайки се да бъдем нещо повече. Но всички знаем, че има разлика между пейзаж и боядисана фасада и това са не цветовета, а нещата, които се крият зад тях. Всеки ден се сблъсквам със скучните фасади: гледам лицата им, следя движенията, правя си изводи от постъпките им. И после ги забравям до следващия ден. И дори пред тези хора аз да изглеждам безличен, малък, безинтересен....аз вече съм направил своите снимки и сега гледайки ги, аз си позволих да напиша нещо, безлично почти толкова, колкото глупавите им портрети в съзнанието ми. Но те са просто хора като мен самия със своите обикновени битови страсти и проблеми. Унифицирани до болка, престарани да бъдат еднакви, както белите спретнати къщурки от предградията, които сме свикнали да гледаме по телевизията. Иска ми се да открия нещо зад усмивките им, но единственото, което виждам е сцепен език, готов да ме ужили всеки път, когато се втренча. Затова предпочитам да ги снимам отдалеч, предпочитам да отпивам глътки от кафето, да драскам празни редове и да си мисля какво би било, ако.....Защото следобед като днешния е просто време да мечтаеш. Няма смисъл да обсъждаш хората, да критикуваш невежеството, при положение, че камъните имат повече очи. А аз си седя отпуснат на стола, протягайки се от време на време, надигайки порцелановата чаша, замечтан някъде за нещо, някой или просто мислейки си. Защото, предполагам, позволено ми е да мечтая.