Есенни листа

Нейните кафяви очи ме гледаха със спокойно, почти замислено изражение. Постоянно вперени в мен, те ме караха да си играя с пластмасовата празна чаша кафе в ръката си, докато се превърне в измачкано безформено тяло. Имах чувството, че тя можеше да си седи там с часове и просто да ме гледа без дори да обели дума. Беше вече късно и ние бяхме едни от последните посетители на скромното, но уютно заведение разположено на една от малките преки в центъра на града. Бяхме се срещнали още същия следобед в парка. Прибирах се от работа и я видях. Свиреше на цигулка и събираше от минувачите дребни монети. Свиреше ужасно, но беше достатъчно чаровна да ме накара да се поспра и заслушам.
- Ако оставиш 50ст. ще съм събрала достатъчно, за да отидем някъде да те черпя кафе. – ми каза тогава, ухилена до уши.
Не успях да й откажа. И ето ни, в късната вечер, вече изпили кафетата, седяхме и си мълчахме. Последните няколко часа почти нищо не си бяхме казали. Аз, леко притеснен, през цялото това време си играх с чашката, цигарата, запалката, пепелника. Когато човек не знае какво да каже, той обикновено шава нервно с пръсти по масата и си играе със всичко, което докопа, като малко дете с колички. А тя седеше и просто ме гледаше с притиснати между коленете ръце.
- С какво се занимаваш, когато не свириш? – попитах аз, опитвайки се да избягам от неловкото положение.
- Рисувам хората. Но предпочитам да свиря. – каза тя след кратка пауза . – Просто не рисувам така добре, както свиря.
Замислих се колко ли ужасно би било това. После си отклоних погледа за момент от разхвърляните из масата смачкани хартийки, погледнах я и се сетих, че дори не знам какво й е името.
- Как се казваш?
- Защо искаш да знаеш?
- Защото ме покани на кафе, защото си мачкам чашката като идиот цял час без да кажа почти нищо. Защото си прекалено чаровна и рискувам да си тръгнем без да ти знам името.
Тя нищо не отвърна. Замълчах. Ние бяхме двама непознати, седящи на една маса. Тя имаше своята чаровна усмивка, аз имах своята смачкана чашка. Запалих последната цигара от кутията. Изпусках кълба от дим, които на моменти запълваха пространството между нас двамата, после се отдръпваха нагоре в чудати форми, оставяйки място на прекрасния й образ. Играеше с косата си и този път не ме гледаше втренчено, а шаваше с очи, заглеждайки картините около нас, окачени на червения тапет. Дъжд удряше стъклото на прозореца зад нея и от време на време се чуваше тропота на закъснели минувачи, прибиращи се по домовете.
- Искаш ли да те откарам?
- Живея наблизо, ще се прибера сама?
- Мога да те изпратя. – настоятелно продължих.
Тя само се усмихна. Целуна ме по бузата и прошепна едно „обичам те”, после се изниза навън и ме остави сам на масата с догарящата ми цигара. Проследих силуета й, който мина покрай прозореца, където преди малко седеше, после се отдалечи и изгуби. Поседях още малко, след което се прибрах. На масата ме чакаше студена вечеря, но не бях гладен и я прибрах в хладилника. Влязох в спалнята, където жена ми отдавна вече спеше. Целунах я по челото и си легнах. Но не успях да заспя. Мислех си за странната среща, която ме беше сполетяла.
След няколко дни отново минах през парка след работа. Странницата пак беше там и свиреше. Минах покрай нея и пуснах 50ст, този път без да спирам. Подминах я, и изведнъж някакъв механизъм, спря за секунда забързаното ми ежедневие, точно толкова, колкото да се усмихна, после всичко се завъртя обратно и аз продължих напред, загледан в падащите оранжеви и червени листа, носени от вятъра. Те си играеха във въздуха над алеята почти като живи. Шумоленето им леко пригласяше в тон на звука от цигулката зад мен, правейки го доста по-поносим и приятен. Нещо вътре в мен ме караше да вярвам, че тя свири загледана във същите тези есенни листа. Обичах я и знаех, че ние бяхме просто двама непознати в големия град. Двама непознати, които имаха нужда един от друг. Две есенни листа.