Скалпелът

Когато бях малко момче
в старото чекмедже
на раклата вкъщи
намерих скалпел
стар и прашясал...
И мисълта за него
ме гложди хиляди нощи,
че накрая забравих
всичко останало
и така дълги години
не можех да спя...
Но времето си тече
и лека полека забравих
до една хубава сутрин,
когато събудих се, станах,
закусих, пих и кафе;
раклата бавно отворих
(момента бях чакал,
откакто бях малко дете);
скалпела нежно извадих,
избързах прахтта,
видях отражението
на мъж със брада...
Застанах във банята
пред огледалото вкъщи;
за секунда изтръпнах,
после се сопнах и стегнах;
мускулите ми страхливо
трептяха, пуфтяха готови...
Наведох се леко напред
със скалпела в едната ръка,
в другата чиста превръзка...
Острието докосна главата,
скалпът ми нежно изтръпна;
отворих лека пролука,
само толкова, колкото
да извадя нежеланите мисли
страхове и пороци...
Изсипаха се те като пепел
на пода във чистата баня...
После заших отвора
със медицински конец...
Белег така и не остана,
само една постоянна
усмивка върху лицето
И така бродех редовно
денем и нощем,
сутрин и вечер...
А хората мислеха ме за луд
със тази моя усмивка...
Но хората не разбираха,
нямаше и да разберат,
ако има бях казал,
защото главите им пълни са
със пепел и прах
от нежелани мисли,
страхове и пороци...