Неделя вечер

Може би някой ден ще погледна назад, ще се загледам в снимките, ще прочета старите вестници, писма и мейли. Може би някой ден, но не и днес. Днес просто ще си седя на стола. Моят си стол, ще се облегна назад, ще си запаля една цигара и бавно ще се наслаждавам на дима, изплъзващ се през устата ми в кръгове и форми, наподобяващи безмълвни звуци в пространството около мен. Не искам да гледам назад, даже хич не искам да се поучавам от старите си грешки, харесва ми така. Няма по-прекрасни дни, от тези, изпълнени с безхаберието и лежерността на неделния следобед. А в неделния следобед няма място за излишно натоварващи мисли. Понякога времето спира, съвсем неустено; оставя ни в празното безвремие в края на уикенда, когато последните слънчеви лъчи, и те почти спрели, се прокрадват през прозореца и полу-отворените щори, осветяват чашата студено кафе и превръщат цигарения дим в картина, точно на перфектното място. А после изведнъж времето пак се връща, след малката си късна дрямка, бавно открадва лъчите и оставя място на сумрака и залязващото слънце зад комините и покривите на съседните сгради, докато съвсем не изчезне. Тогава остава бледият силует на човека в стаята, облегнат на стола и смачканата кутия цигари пред него. В неделя следобед няма място за любов, даже няма място за романтика. Може би секс, но от този бавния, неангажиращ късно-следобеден, като малка почивка от кафето и цигарите. Без емоции. Перфектната картина. Рембранд, Да Винчи, Пикасо, в едно. В моята стая, около мен. Все едно съм там вътре. Поне така се чувствам. Или по-скоро те са част от мен. Вътре в съзнанието ми. Хиляди, милиони, всички картини. И аз ги виждам и докосвам, безмълвно, докато поредната дръпка от цигарата не ги замъгли и превърне в лондонска мъгла. И после пак нови картини и сюжети, заимствани от старите. Ритмичните вибрации на музиката от колоните ми разстилат поне за малко празните мисли, карайки ме да си припомня песента. После пак се отпускам, облегнат на стола или седнал на земята пред ниската масичка. Около мен са захвърлени множество снимки и стари вестници, които си седят там безсмислено. Поглеждам една-две и после ги захвърлям. Няма нищо интересно в тях, нищо по-впечатляващо от самата същност на неделния следобед. А в този момент на седмицата спомените са излишни, защото са способни да разрушат идилията на съществуването в тази стая. Без сюжет, без история. Но не просто обикновен следобед, а единственият истински следобед. През всички останали дни, тази част от денонощието е просто забързан край на поредния офис ден или глуха съботна предпразничност. Но не и днес, не сега и не тук. Телефонът ми звъни, захвърлен в ъгъла, но не го вдигам, не ме интересува кой ме търси и защо. При всички положения не ми трябва сега. Лъчите вече съвсем почват да се губят и тук таме проблясват светкащите лампи на съседните сгради, поприкрити от полу-спуснатите щори на стъклото пред мен. Кафето се превръща във вино и глътка след глътка изчезва от чашата. Не, в неделя вечер няма смисъл от пиянство. Самото пиянство на прекрасното безвремие е достатъчно. Нямам нужда от никой до мен. Само днес. Единствено нуждата от липсата на време, от безкрайния вечен момент. Точно сега и точно тук. Дори забравям за нечието голо тяло завито в леглото зад мен, сладката дрямка и косите прокрадващи се изпод одеалото. Не мога да си позволя този момент да изчезне, не мога да дочакам до следващата седмица, защото знам, че няма да е същото. Трудно се достига същата перфектност. Моделът е идеален и ми трябва сега. Светът е мой в този единствен миг. Допивам последните капки вино. Стягам вратовръзката около врата си, загащвам ризата и разхвърлям снимките около мен, докато изпод тях не се покаже дръжката на пистолета, който пазя. И после с едно натискане на спусъка превръщам перфектния момент в картина. И тя измества всички останали в губещото ми се съзнание картини. Няма кръв, няма писъци и крясъци, даже няма сълзи. Защото няма място за излишни емоции в неделя вечер. Силуета зад щорите бавно изчезва и се слива с пода. Подът се превръща в бездна, стените се разтварят и щорите изчезват, а голото тяло почва да се преобразува в изпаряващ се цигарен дим. И накрая всичко отстъпва място на безвремието и една голяма, истинска емоция. Единствената емоция, която запечатва мига и го поставя в плик за писмо на масата до телефона. Докато не бъде отворен от следващия човек и не превърне и за него същата вечер в единствената съществуваща перфектност. И после идва луната и лампите загасват. До следващата неделя вечер.